Учени изследват нова хипотеза за причините, които са довели до промените в климата. Ново научно изследване, публикувано в декемврийското издание на водещото геоложко списания Geoscience, анализира друга възможна причина за глобалното затопляне.
До момента водеща е антропогенната теория, сочеща емисиите на въглероден диоксид (CO2) в резултат на човешката дейност като причина за глобалното затопляне. На основата на тази теория бяха сключени най-важните международни договори като Протокола от Киото и Парижкото споразумение за климата.
Привържениците на антропогенната теория са щедро финансирани. Не всички в научните среди обаче споделят тяхната гледна точка.
Има мнение, че влиянието на хората върху климата е незначително и затоплянето се случва по естествени причини. Земята се е нагрявала и изстивала многократно. А изригването дори на един вулкан може да надхвърли всички антропогенни емисии за десетилетия наред.
Емисиите на парникови газове наистина са се увеличили. Това обаче може да е просто съвпадение.
„Антропогенната хипотеза не обяснява защо съвременното затопляне започва точно през 1979 г. Индустриалните емисии през 20-ти век нарастват постепенно. Ако някакво голямо събитие се е случило през 1978 г. или няколко години преди това, като експлозията на петролна платформа в Мексиканския залив, но многократно по-мощно, би било разбираемо. Но тогава нищо подобно не се е случвало“, коментира Леополд Лобковски, изследовател на Арктика, академик на РАН.
Заедно с колеги той идентифицира природните фактори, които могат да предизвикат глобалната климатична криза.
Земетресенията като спусък
Група, ръководена от Лобковски, изследва хипотеза за сеизмогенно задействане, алтернатива на антропогенната теория. Тази хипотеза е резултат на научното изследване, публикувано в Geoscience миналия месец.
В района на Алеутските острови, простиращи се от Чукотка до Аляска, се намира т.нар. зона на субдукция, където тънката океанска кора преминава под дебела континентална. Триенето на тектоничните плочи предизвиква сеизмична активност. В края на 50-те и първата половина на 60-те години тук е имало серия от мощни земетресения.
След трусовете, деформационните вълни се разпространяват през литосферата – твърдата обвивка на планетата. Лобковски и колегите му изчисляват, че такива флуктуации са в състояние да изминат огромни разстояния, движейки се със скорост от около 100 километра годишно. По този начин, приблизително 20 години след събитията на Алеутските острови, вълните трябва да са достигнали Източносибирско море, където се появяват мащабни емисии на метан, най-силният парников газ.
Учените смятат, че метанът се намира във вечната замръзналост на дъното на морето под формата на така наречените метастабилни газови хидрати – газови мехурчета с леденаципа. Дори при малко външно въздействие ципата се разрушава, газът навлиза в морската вода и след това в атмосферата.
Ехото от земетресенията от 50-те и 60-те години на миналия век в района на Алеутската дъга достигна Източносибирско море до края на 70-те години, когато започна затоплянето.
Метанът дава много по-силен парников ефект от CO2, но се задържа в атмосферата максимум десет години. За да продължи затоплянето, концентрациите на парникови газове трябва да се поддържат. Според Лобковски това се случва от само себе си. Масивно изпускане на метан, предизвикано от земетресения, затопля атмосферата. Топенето на вечната замръзналост се ускори, което от своя страна води до нови газови емисии. Резултатът е положителна обратна връзка.
По същия начин се развиха събитията от другата страна на Земята. През 1960 г. в централната част на чилийската зона на субдукция е регистрирано най-мощното земетресение с магнитуд 9,5 в историята на наблюденията. Неговите деформационни вълни достигат Антарктида.
През следващите години тези процеси само ще се засилят, тъй като в началото на века в региона има поредица от силни трусове.
„Основното е да се стигне до истината, да се разбере кой фактор е основният – антропогенен или природен. И тогава вече можете да обсъждате адаптация или защитни механизми”, смята ученият.
